Слагам слушалките си и изключвам света около мен. Гласовете наоколо замлъкнаха. Стаята се превърна в сцена от ням филм, липсват само картончетата с реплики. Не знам за какво си говорят останалите. Всъщност дори не ме интересува. Нали си имам моя свят, онзи с музиката и реещите се мисли, онзи, в който не допускам никого. Страх ме е. Не искам никой да докосва тези мисли, ами ако ги нарани… а те са толкова нежни, никому не пречат. Не! Никого не бива да пускам, ами ако ми се присмее… Та кой би ме разбрал? Тази музика, тези мисли, толкова наивни и раними…
Музиката е бавна и ме унася. Вече забравям къде се намирам и какво въобще правя тук?! Кои са всички тези хора с празни погледи? Говорят, смеят се, жестикулират възторжено, но защо? Само аз ли виждам тъгата в очите им?
Следващата песен е по-весела и ритмична. Навява ми приятни спомени. Забравям за тъжните хора, вече не са ми интересни престорените им разговори. Пътуване, приятели, смях… картините се сменят в съзнанието ми една след друга. Може би животът ми не е толкова скучен и еднообразен… Отново спомени… Чудя се дали това не е вредно? Да живееш в миналото. Дали не е по-добре да продължа напред? Аз ли се промених или всички останали? Какво се случи с мен? Преди привличах хората като магнит. Понякога с този мой до някъде все още детски чар, понякога с интелигентност, понякога с изкусителна усмивка, но винаги около мен е било пълно с приятели (или не точно). А сега… сега някак успявам да отблъсна всички. Явно загубата на толкова много важни за мен хора ме е направила по-затворена от преди. Защо ми е толкова трудно да се сприятеля отново? Омръзна ми от лицемерие! Но ме е страх, не искам да оставам отново сама в този сив град. Нямам търпение да си тръгна от тук! Толкова хубаво би било, ново място, нови хора, нов живот!
Стига съм мечтала  най-добре да се връщам при онези с престорените усмивки… да пробвам да поживея и в реалността ;)